„Три хиляди години копнеж“ очевидно не стигат за да се направи наистина добър филм. Е, това е каламбур, разбира се, пък и знаем, че понякога истински шедьоври са се случвали буквално на юруш с правилното вдъхновение и точния екип. Но повече със сигурност са случаите, в които въпреки големите очаквания, допълнително подклаждани от сериозна реклама, въпреки оригиналната идея и прекрасните актьори, крайният резултат не оправдава докрай надеждите ни.
Случаят с „Три хиляди години копнеж“ е такъв. Имаме, за начало, оригинална идея – един джин, досущ като този от лампата на Аладин, изхвърча от стара бутилка, купена в магазинче из сокаците на „Капалъ чарши“, и буквално преобръща живота на скована и самотна преподавателка, попрехвърлила младостта си „мома англичанка“.
Всъщност, професорката е наратолог (термин, изкован в реалността от „нашия“ Цветан Тодоров) и се занимава с разкази и приказки от далечни епохи... Между джина и вече поразчупилата гипса лондончанка с емблематичното име Алития (или „истина“ на гръцки – бел.ред.) се заражда любов, а междувременно научаваме за всички вълшебни приключения на магическия пътешественик между епохите, сред които се откроява любовната история на Савската царица с цар Соломон, станала повод за първото затваряне на джина в бутилка...
Следват още авантюри, този път из султанския харем в Истанбул, с характерните кръвожадни и екзотични сцени на разгул, предателство и интриги, в които се откроява отколешната любимка Хюрем, обсебила Сюлейман Великолепни, и с нови драматични епизоди за джина насред неспокойни човешки души с неясни желания и копнежи - всичко това, признавам, като фабула звучи обещаващо.
Основният актьорски тандем също е впечатляващ и някак задължаващ за всеки запален киноман. Характерната с безупречната си, овладяна до милиметър и до помръдването на невидими мускулчета игра Тилда Суинтън, с ледения й чар и репутацията й на любимка на критиката, тук си партнира с харизматичния, изразителен и чувствен Идрис Елба, който някои от нас помнят още от сериала „Лутър“, и който този път е със заострени по елфически (или джински?) уши.
И двамата очевидно се справят професионално добре, следвайки явно насоките на режисьора Джордж Милър, познат ни от „Лудия Макс“ и „Бейб: прасе в града“, само дето историята с джина в града (защото Алития отвежда възлюбения си баш в метрополиса Лондон) не му се получава докрай...
Моменти на краен сантиментализъм, толкова захаросани, че ни идват байгън като всички ориенталски сладкиши, които се размятат из сцените, са съчетани с филмови клишета и стереотипни, твърде предвидими ситуации, и така развалят удоволствието от иначе чудесната игра на звездното дуо. Да не говорим за прекаленото използване на специални ефекти, от което в случая чисто метафоричната и философска поанта на историята олеква, а посланието се лута и губи допълнително сред гротескните телеса на някои държанки в харема и ред недообмислени от режисьорска гледна точка уж зрелищни хрумки.
Общото усещане след финалните надписи е за филм, който е могъл да бъде наистина издържан, но не му е достигнала осмислена и обмислена дълбочина, а търсенето на евтини ефекти е дошло вповече.
Жалко, защото потенциалът на подобни прескачащи епохите истории е огромен, предвид толкова търсената от модерната публика приказност, но в крайна сметка всеки режисьор трябва сам да усети докъде му стигат силиците.
И да знае, че Идрис Елба е доста по-висока и изискваща топка от едно симпатично прасе в града...
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар