Изборите стават все по-важни и по-ключови за пътя, по който ще поеме България, а кампаниите са все по-ялови и скучни. Априлският вот бе от фундаментално значение, а основният въпрос тогава беше ще бъдат ли детронирани Бойко Борисов и ГЕРБ от властта? Това се случи, но дотам - без по-нататъшна концепция и идея какво да се прави.
Юлските избори пък трябваше да решат какво следва след ерата на Борисов и в каква форма ще се управлява страната. Така по същество изборите през юли бяха още по-значими. Колкото и вредно да бе всичко случило се през летните месеци, то все пак ни научи на ценни уроци за демократичното израстване, а именно, че абсолютната власт не винаги е постижима и в парламентарните демокрации понякога се налага сформирането на широки партийни обединения – нещо, за което не бяхме готови.
И така опряхме до новите избори. Неведнъж в „Политкаст“ сме говорили за задаващите се и настоящите кризи, както и за конституционната, нормативната и практическата нужда да имаме редовно правителство. В този ред на мисли, резултатите на предстоящия вот са от фундаментално за системата и държавата значение, и за това дали ще поемем по един адекватен път на развитие.
С други думи, имаме градация във важността и значението на всеки следващ вот и деградация в качеството и заряда на кампаниите. Най-вече в способността им да мобилизират гражданите.
Вярно, че кампаниите станаха ежедневие, но на какво се дължи това всяка следваща да е по-скучна от предишната?
На първо място, безспорно ковидкризата измества най-много вниманието от изборите. Вирусната ситуация е превзела най-големия дял от ефирното време, а така и съзнанието на публиката. Всъщност политическите участия и теми сякаш се промъкват между ковид, отколкото обратното, както бе например през лятото.
Към това можем да прибавим и очевидната умора и амортизация, както у партиите и кандидатите, така и у гражданите. Повечето партии на практика пеят една и съща песен, налага им се да претоплят манджата, а в опита си да бъдат чути понякога истеризират излишно. Логично и на избирателите им е дотегнало, и все по-трудно могат да бъдат грабнати с едни и същи приказки, превърнали се в клишета и в дъвки в устите на политиците. На този фон, някои ултрапопулистки послания на „Продължаваме промяната“ са нещо ново, но не достатъчно, за да взриви кампанията.
Основните президентски кандидати с поведението и стратегията си също носят вина за липсата на заряд в кампанията. Тезите на Лозан Панов пък са актуални за твърде малка част от обществото, политическото му говорене е твърде монотонно, а за капак подкрепящата го партия изглежда пасивна в усилията си да го наложи като алтернатива. Проф. Анастас Герджиков от своя страна се опитва да обединява невъзможни за обединение обществени групи, а посланията му са толкова балансирани, стараещи да не обидят никого и изпълнени с абсурден релативизъм, че той просто губи каквато и да е идентичност и автентичност.
Ако е вярно, че президентът Румен Радев е този, който бяга от дебат, то значи и той носи вина за пасивната кампания. Впрочем, участието в подобни дебати е не просто полезно за кампаниите и за избирателите, а е съставна част от демокрацията. В ръцете и отговорностите на всеки голям политически лидер е именно да се грижи за демократичното израстването на народа. Говоренето в контролирана среда и монолозите бяха запазена марка на Бойко Борисов в последните години, а неговият ефект върху демократичното бе пагубен.
Социологическите данни, за които говорихме в 14-тия епизод на „Политкаст“, също не са за подценяване и оказват своя, така да се каже, усмиряващ ефект върху кампанията. В данните няма нищо, което да предизвика фурор и да накара дадени формации да действат вабанг или да мотивира извънредно избирателите...
Целият коментар чуйте във връзката!
***
Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!
Добави коментар