Проектът на Стефан Иванов за пространството на Водната кула в Лозенец изследва новата реалност на образите. Балансът на обектите в странни вертикални построения и пана изгражда архитектурата на съвременни тотеми, съставени от изкуствени и природни елементи.
Някои от тях са част от лични истории, а в разширения контекст на композициите те са съчетани с предмети, взети директно от ателието на художника. Комбинирането на ясно разпознаваеми, събрани от човешкия бит, обекти в енигматични асамблажи, дискутира класическата представа за скулптурата като поставяща на пиедестал определени ценности, личности, исторически събития и т.н. Скулптурите на Стефан Иванов нямат постаменти. Те приличат на балансирани по странен начин образи от ежедневието, фиксиращи точно определен момент на незавършено действие, а рисунките към тях документират изследователски подход, свързан с това действие.
Съвкупността им визуално описва човешкия хабитат като синтез на обекти, появили се вследствие на индустриализацията и техническия прогрес и естествени флора и фауна. В центъра на тази екосистема е човекът, който според Ерих Фром не контролира, а сам попада под контрола на продуктите, които произвежда. Всичко, което трябва да привлече вниманието на потребителя в свят, движещ се напред, за да консумира и осигурява условия за производство на нови продукти, блести в жизнерадостен колорит. Златото и среброто – символ на стабилни, фиксирани от борсите пазарни стойности – запечатват в съзнанието образи.
В „Симулакра и симулация “/1981/ Жан Бодрияр поставя диагноза на съвременната култура, която „се явява едно грандиозно риалити, създаващо луксозни полуфабрикати, въплъщаващи „една-единствена страст: страстта към образа и присъщото за образите желание. В това пространство на тоталната симулация няма никакви граници между реалното и въображаемото, реалността преминава в хиперреалност, характеризираща се с господството на симулакрите и замяната на реалното със знаци на реалното“.
Тези идеи могат да бъдат разпознати в децентрализираната система от образи, с които работи Стефан Иванов. На пръв поглед елементите на неговите скулптури приличат на добре почистени, полирани и боядисани реди-мейд обекти.
Снимка: Галерия +359
В действителност, голяма част от тях са старателно моделирани и изкуствено създадени от художника, който ги изработва от различни материали. Варели, играчки, пожарогасители, риби, дрехи, плодове, мебели, автомобилни гуми, клони, оцветени в розово, синьо, червено, различни оттенъци на зеленото, или имитиращи метали бои, смесват живото и неживото в еднородна маса продукти. Равнопоставеното представяне на индустриално произведени предмети заедно с обекти, създадени в ателието на скулптора, изследва невидимите процеси в появата на формите. Техният вид, цвят и ред на подреждане са резултат на личните наблюдения и усещания на художника за ирационалността на човешката природа, която причинява все по-глобални негативни промени в жизнената ни среда.
Единствените обекти, които търпят естествени промени в съвършения изкуствен свят на „тотемите“, са тези, изработени от дърво, което старее под напрежение и напуква гладките повърхности. Разигравайки различни микро истории с образите на разпознаваеми, понякога дори банални вещи, Стефан Иванов илюстрира идеята на Бодрияр, че симулакрите всъщност са имитации на несъществуващото. За такъв визуален прочит ключови се оказват формите боядисани в сиво – неутрален цвят, получен от смесването на бяло и черно.
Сивите предмети потъват в неопределеността между черното и бялото – територия, в която очевидността на видимото е поставена под въпрос. Алхимията на този процес от години е част от работата на Стефан Иванов и е синтезирана от наблюденията върху природата на това, което ни заобикаля. Визуалният език в основата на неговия най-нов проект е изграден с помощта на образи от тривиалното ежедневие и поражда смисли и асоциации с широк спектър от теми и проблеми. Тяхната концентрация предизвиква тревожното усещане за криза в търсенето на смисъл и стабилни референтни стойности на ценностите в съвременния свят.
Добави коментар