Поглед назад: Гемиджиите

В края на XIX век анархията е на мода сред младите европейци. Не правят изключение и младите българи. Идеите им неизбежно са пречупени през призмата на гледната им точка за бързо освобождение на българските земи, останали в границите на Османската империя. По такъв начин целите на нашите анархисти напълно съвпадат с тези на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Тактиката обаче била напълно различна. Докато в четите на организацията наблягали на дисциплината, то анархията проповядвала инициатива и готовност за саможертва на отделната личност.

Парадоксално, но враговете на организирания живот още през 1895 г. също изграждат своя структура - Централен революционен македонски комитет. Написват и Манифест. Първо в Пловдив, а после и в Женева (Швейцария). Ярката фигура сред тях е Михаил Герджиков, приятел на Гоце Делчев и един от ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание. По-късно, през 1919 г. в София, става един от учредителите на Федерацията на анархо комунистите в България (ФАКБ). Приветства преврата на 9 септември 1944 г., но бързо се разочарова. Приключва с активната си публична дейност и умира на 18 март 1947 г. в София на 70 годишна възраст.

Преценката на анархистите била, че Западът със своите капитали поддържал Османската империя. Затова той трябвало да бъде ударен така, че да се оттегли и по този начин да направи властите в Цариград по-отстъпчиви за желанията им. И какво по-добре от това, столицата и най-големият град Солун да бъдат разтърсени и хвърлени в страх и хаос. Съзаклятниците решават знаково да взривят Отоман Банк (най-голямата банка) - символ на финансовата стабилност на империята. Като допълнително се заемат и с организирането на атентати върху европейски кораби, които превозват пътници до и от Цариград. Поставили са си и амбициозната задача да убият самия султан - Абдул Хамид II. Личностите дали конкретната идея за атентатите са анархистите Светослав Мерджанов и Петър Манджуков. Финансирането поема Борис Сарафов - с богат опит във ВМОРО при набирането на средства.
 
Още през 1900 г. две групи започват да копаят канали под сградите на Отоман Банк в Цариград и филиала и в Солун. Водач на последните е Йордан (Орце) Попйорданов, чийто брат Миле, по-късно е възпят с една от най-прочутите песни по онова време. Въодушевлението е огромно, а жертвоготовността е подчертана с поетичното определение "гемиджии", което заговорниците сами си дават. Сравняват се с "хора простили се вече с живота и пуснали своята лодка в бурното море, която или ще изкарат благополучно на брега, или ще я разбият в скалите". За разлика от заловените членове на цариградската група, десетината гемиджии в Солун успяват да осъществят намеренията си. Провалът в Цариград се случва, когато арменецът, който доставял експлозиви бива заловен. Тунелът, в който впрочем копачите се натъкват на скала, тогава не е открит, а арестуваните неколцина от тях са считани за обикновени комити. Освободени са по-късно след намесата на българския дипломатически представител. Складът, от който се е копаело към банката е бил открит след година и запечатан от властите.

Снимка: Уикипедия

 
В Солун действията обаче се развиват в положителна за заговорниците посока. На 15 април (по стар стил) 1903 г. пръв Павел Шатев потапя с динамит в Солунския залив френския кораб, носещ името на испанската река "Гуадалкивир". Пътниците обаче са спасени, а атентаторът е заловен. Вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов взривяват част от железопътната линия Истанбул-Солун и спират влака. Тук също няма жертви, но в железопътното разписание е създаден хаос. На следващия ден е голямото събитие. С настъпването на залеза, Константин Кирков с 2 кг динамит успява така да разруши  важна част от тръбопровода на природния газ за осветление и тръбата за вода в Солун, че градът остава без светлина и вода. Тогава идва и най-големият взрив. Орце Попйорданов пали фитила и сградата на Отоман Банк е разрушена до основи. Само малка част оцелява. В хаоса и паниката гемиджиите продължават с бомбите. Милан Арсов хвърля бомба в летен театър, а Илия Тръчков - две на главната улица. Константин Кирков и Димитър Мечев в хотели, а целите на Георги Богданов и Владимир Пингов са кафенета. Последният е застрелян от войници, докато атакува сграда на администрацията. По-късно Мечев и Тръчков водят истинско сражение, обградени в наетото си жилище с военни. Хвърлят десетки бомби и накрая се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на османците. Кирков се опитва да взриви пощата, но е убит от охраната. Друг гемиджия, Цветко Трайков, си поставя амбициозната цел да убие Хасан Фехми паша - валия на Солун. Този висш управител обикаля града и уверява населението, че войската ще се справи с хаоса от атентати. Когато Трайков опитва да доближи пашата е разпознат и подгонен. За да не бъде хванат, той сяда върху бомбата си и се самовзривява. Няколко дни по-късно в сражение загива и Орце Попйорданов.  Заловените Павел Шатев, Марко Бошнаков, Милан Арсов и Георги Богданов са осъдени на смърт. По-късно присъдите им са заменени с доживотни и са изпратени в затвора на град Мурзук, Сахара.
 
Солунските атентати са най-голямата терористична акция за времето си. Отзвукът в света обаче не е в полза на анархистите. Общественото мнение в Европа не подкрепя методите на бомбаджиите. Българите са подложени на гонения от жадни за мъст тълпи не само в Солун. В насилието над тях участват дори гърци и евреи, които са бесни, заради дадените невинни жертви. Загиват десетки според османските власти, а потърпевшите настояват, че става въпрос за стотици. Военни кораби от Англия и Австрия, изпратени да предотвратят издевателствата, се оттеглят, защото смятат, че оставането им ще насърчи още бомбени атентати. "Пъдарските реформи", които Великите сили настояват Османската империя да приложи, се забавят. Тяхната цел е била замяната на мюсюлмани с християни, които да следят за реда сред християнските поданици на султана. ВМОРО също понася сериозен удар. Арестувани са 2000 души членове на организацията, 353 са изправени пред съд, а 33-ма са осъдени.