Поглед назад: Магарешките атентати

 
В края на първото десетилетие на ХХ век македонските земи все още са под османска власт. Автономията им, в продължение на три десетилетия, е все още неосъществено обещание, а България вече е свободно и независимо царство. Четническото движение не дава резултати, а големите държави нехаят за съдбата на тези европейци, които от векове страдат от тиранията на султани и техните слуги. Идеята за атентатите идва от ръководството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а конкретен организатор е роденият в Пловдив Христо Симеонов. Целта им е да се провокира реакция от Великите сили и най-вече да се оправдае очакването за военна намеса от Царство България и другите балкански държави в защита на християнското население в земите на днешна Северна Македония.

В края на първото десетилетие на ХХ век Тодор Александров стига до извода, че многобройните македонски чети не произвеждат необходимото впечатление нито на властта в Цариград, нито на правителствата в големите и малки европейски държави. През 1911 г. този виден, с огромно влияние, войвода и ръководител на Скопския революционен окръг, е избран за член на Централния комитет на ВМОРО. Успява да наложи мнението си, че поради липса на достатъчно оръжие и пари за внушителна съпротива, тактиката трябва да бъде променена. Пътят към освобождението, според него, минава през тероризма. Посочва, че няколкото бомбени атентати са имали по-голям отзвук в чужбина, отколкото дългогодишното четническо движение. Споделя надеждата, че повече страх и несигурност за европейските капитали в Османската империя, ще предизвикат негативна реакция. Александров сам изобретява часовников механизъм за експлозивите. С другарите си воеводите Владимир Сланков и Кръстьо Лазаров обучават свои хора във взривното дело. Не се съмняват, че с по-малко средства и ограничен брой съратници, нужни за четите, силата на взривовете ще събуди спящите. Те ще отворят очи за страданията на населението, останало в земите под османско управление.

Първият взрив избухва през декември 1911 г. в родното място на Тодор Александров - Щип. Анастас Митрев, съвременник на събитието, го описва ярко в спомените си: "Беден македонец натоварил магаре с две торби царевично брашно и тръгнал към пазара, за да продаде брашното на други бедни хора. Причаква го чета, дали с пари или без пари, му взема магарето, слага адска машина в едната торба и един от четниците, преоблечен в селски дрехи, тръгва с магарето за пазара. И там, където турската сиромашия се тълпи, „продавачът“ на брашното спира, разтоварва торбичките и примамва разни, които бродят по пазара с викове "евтино брашно!" Хората се струпват около "продавача", всеки иска да купи евтино брашно, за да нахрани гладните си деца. "Продавачът" гледа часовника от време на време и две-три минути преди адската машина да избухне, прекъсва продажбата, отива да види магарето си или по нужда, и не се връща. Адската машина избухва и откъсва нечия ръка, нечий крак, нечия глава от струпалата се турска бедност. Убиецът, жив, здрав и усмихнат, че успешно е изпълнил задачата, се връща при другарите си на определеното място.".

С двамата загинали и 25 ранени турци, един евреин и един християнин сред писъците, хаоса и опразнения пазар, целта на атентата все още не е постигната. Следва очакваната реакция на мюсюлманите, които бързо се досещат чие дело е бомбата. За по малко от час жадната за мъст тълпа, включително военни и заптиета, убиват 17 християни, а 149 са ранените. Равносметката показва, че християнското население страда повече от мюсюлманското. Страничен ефект е, че видни в Щип хора напълно прекъсват връзките си с Тодор Александров и отказват вноски за организацията. Не приемат в къщите си и негови пратеници. В България обаче възмущението от клането е огромно и в патриаршеската катедрала "Света Неделя" се отслужва помен за спасение на душите на загиналите. Терористите са доволни и акциите продължават.

Следва атентатът в Кочани, малък град, с население около 6 хиляди жители, където мохамеданите и християните са равен брой. Тук е учителствал и Тодор Александров, допреди десетина години. През лятото на 1912 г. избухват две бомби на търговската улица, като само първата убива 24 души, от които само четирима са турци, двама евреи, останалите са българи. Много са ранените, а паниката опразва улиците. При втория взрив, близо до мост, няма загинали и пострадали, защото всички са се изпокрили. Следва вълна от насилие от развилнелите се башибозук и редовна армия. Отново загиналите са десетки, а ранените стотици. В статия от юли 1912 г. революционерът и поетът П. К. Яворов изразява възмущението си от зверствата на османската власт: "В изтребителната политика спрямо българския елемент говори, че след Юлския преврат, турските власти, независимо от това дали властта е в ръцете на младотурци, ахрари или бивши мекерета на Хамида, са добили право на безнаказаност в предписаната им акция на изтребление".

 
Репресиите се разпространяват и в други населени места. Дипломацията се раздвижва и властта в Цариград е принудена да назначи анкетна комисия. Има и наказани. В България възмущението е огромно. Хиляди се събират на митинг пред Народното събрание с искане правителството незабавно да "предприеме всичко за избавление на населението в Одринско и Македония". Организира се Всенароден събор през август, който настоява за започване на война с Османската империя. Периодичният печат също е единодушен. Събира се коронен съвет при цар Фердинанд, който стига до решение за война в случай, че Цариград не изпълни задължението си да даде автономия на европейските си владения, съгласно чл.23 от Берлинския договор от 1878 г.

Към края на месеца в Дойран, изоставено от Борис Демирджиев, магаре с адска машина убива 13 човека. Всичките са турци, а ранените са 46. Това вече е прекалено и от ВМОРО твърдят, че атентатът е дело на младотурците, които искат да свалят правителството в Цариград. Този път възможните репресии са възпрени от турските първенци. Но вече е късно и през октомври същата година съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора обявяват война на Османската империя.