‘‘Until I know this sure uncertainty
I’ll entertain the offered fallacy.‘‘
William Shakespare, “Comedy of errors”
Летището беше малко и в много отношения напомняше летището Йенишехир в Бурса, където Шарлот Мори многократно беше кацала при посещенията си в местния османски музей. На изхода я чакаше симпатичен младеж с табелка с името й и много скоро правителствената кола, изпратена да я вземе, започна да пъпли по натоварения булевард, носещ странното име „Цариградско шосе“. Име, което Шарлот беше научила при предишното си идване, и което ясно показваше къде е бил политическият и културният център на българите в продължение на почти пет столетия. Когато колата стигна центъра на София, младата френска кураторка вече беше очарована от странната смесица от Европа и Азия, която градът представляваше. Някъде в този момент, страхът й, че няма да успее да реализира планираната още преди няколко години изложба, започна да я напуска. Можеше и да се получи нещо…
Кашата всъщност беше забъркана три години по-рано, когато българският министър на културата, самият той етнически турчин, опитвайки се да уреди българска изложба в Лувъра, с лека ръка обеща всичките несметни богатства, останали в България от времената на Османската империя, да стигнат до Париж. Незначителна подробност, която обаче французите нямаше откъде да знаят беше, че такива съкровища в България просто нямаше. В края на 19 век бягащите османски първенци просто си ги бяха взели със себе си и сега те кротко красяха музеите и частните колекции в Истанбул. Тогава обаче проблемът изглеждаше далеч, далеч напред във времето и никой не му обърна особено внимание.
Не можем да сме сигурни, но по някакъв такъв начин е започнала драмата, с третата българска изложба в парижкия Лувър. Хронологията накратко е следната: през 2017 г. Вежди Рашидов договаря три поредни български изложби в най-известния световен музей, като третата е посветена на османското изкуство по българските земи в периода 16-18 век. Когато впоследствие се оказва, че българските музеи просто не притежават достатъчно атрактивни османски артефакти, Министерство на културата (управлявано вече от Боил Банов) измисля хитроумен начин хем агнето да е цяло, хем вълкът да е сит. За целта се прибягва към богатите български колекции с православни икони, които със сигурност имат място в Лувъра. Остава да се убеди кураторката на изложбата Шарлот Мори да си затвори очите за промяната и да декларира пред началниците си, че макар и християнски, върху въпросните икони със сигурност има ислямско влияние. За жалост, по време на дискусиите Шарлот Мори попада на проф. Емануил Мутафов от БАН, който категорично отказва да участва в измамата и прави публичен скандал.
Нататък историята може да се предположи. Както става винаги, българското общество се разделя по линията либерално – консервативно. Либералите заляха социалните мрежи с погнусата си от поредния пример на патрЕотщина, средновековно мракобесие и Бай-ганьовщина, несъмнено скрити зад отказа от уникалния шанс най-блестящите паметници на българското християнско наследство да бъдат представени като ислямски. В отговор, консерваторите видяха във всичко това дългата ръка на Сорос и отговориха подобаващо, засягайки Макрон и международното положение. Проблемът неочаквано разреши самата Православна църква, която просто отказа да изпрати иконите си край Сена и направи целия спор безсмислен.
От цялата комедия от грешки обаче, остана горчивото усещане, че отново са ни виновни не тези, които трябва. Защото не е виновен нито Сорос, нито патрЕотите, нито дори БПЦ. Виновни са ни политиците, които не намериха доблест да кажат едно „Извинявайте, сбъркахме!“, виновна ни е администрацията, родила безумната идея да фалшифицира историческата истина, виновен ни е и академичният елит, станал (с едно изключение) съучастник в целия цирк. А най-забавното в случая е, че макар Османската империя да не ни е оставила никакви съкровища, със сигурност ни е оставила богато духовно наследство… мюзервилъци, алъш-вериши и келепир.
от пещерата на Али Баба.
Добави коментар