Мартин Димитров: Защо проблемът с хорото всъщност е огромен

Най-вече, защото регламентира мегданизацията, а не агоризацията на градската среда.

В контекста на поредицата от спорни ремонти, чийто видим резултат е естетическото принизяване на централната част на София, виенето на хоро пред Народния театър се явява плашещ в естествеността си акт на неглижиране на значимо за столицата пространство. Или казано накратко: деградирахме до такава степен, че предпочитаме да друсаме хоро пред Народния, наместо да влезем в Народния.

Ако мога да перифразирам знаменитата реч на Уинстън Чърчил, произнесена на 4-ти юни 1940-а година пред Камарата на общините в Уестминстър и заменя няколко думи, както и думата „бой“ с „играем хоро“, то тя ще звучи така:

„Ще играем хоро до края, ще играем хоро във Франция, ще играем хоро в моретата и океаните, ще играем хоро с растящата увереност и растяща сила във въздуха, че отбраняваме нашата страна, каквато и да бъде цената. Ще играем хоро по бреговете, ще играем хоро на десантните площадки, ще играем хоро в полетата и по улиците, ще играем хоро в хълмовете, никога няма да се предадем, и дори ако — което не вярвам и за миг — тази държава, или голяма част от нея, бъде покорена, тогава нашите емигранти и гастарбайтери отвъд океаните, въоръжени с тъпани и тонколони, ще продължат да играят хоро“.

„Традицията“ на спонтанното хоро е относително ново явление, едва на няколко години. И тя променя концепцията за хорото като такова — тоест, оспорва съществуващата традиция. Във фундамента си хорото е празничен народен танц, а празника се характеризира с дълго очакване и подготовка, той не предполага спонтанност. За хорото човек облича най-новите си дрехи, наглася се и се пременя, това никога не е било занимание за случайни минувачи. Не е за хора, които просто оставят на земята найлоновата си торбичка от супермаркета (или по-лошо, дори не я оставят, стискат я като кърпа), присъединявайки се към подрусващото се множество. Хорото има и еротичен характер - на него можеш да си харесаш момък или девойка. Нещо, което напълно отсъства в импровизираните ърбън-версии на новата „традиция“, които по-скоро остават усещане за долнопробност, отколкото за празничност.

След като госпожа Йорданка Фандъкова забрани играенето на хоро пред Народния театър и органите на реда се намесиха, на ход дойде „тихото хоро“ - граждани се влачиха сред тишина, играейки хоро без музика - ако ги беше видял, забележителният хореограф Димитрис Папайоану би умрял. Хората от тихото хоро си бяха донесли и сарми, и разни други неща, благодарение на които оформиха нещо като импровизирана трапеза.

Реално, тихото хоро беше форма на протест. Граждани, които съществуват в един град със срината колективна култура, отказваха да проумеят, че не е редно силно да дънят народна музика и да се друсат пред Народния театър. Така, както не е редно да отидеш на опера с цървули.

Истината е, че тихото хоро е най-гражданският от всички граждански протести, случвали се до момента. Защото както гражданите, които друсат хорото, така и тези, които забраниха същото това хоро, са хора с крайно идентични естетически възгледи. Няма как толкова години да създаваш грозно, пък да очакваш жителите на града да случат нещо красиво пред Народния театър.

Управлението и ремонтите в този им нескопосан вид увреждат представата за градска среда. В резултат на това все повече граждани си мислят, че нещо им е позволено (като играенето на хоро пред Народния), а и по-лошото - че това е редно. Магнит за хората трябва да бъде Народният, а не възможността да се покълчат пред него.

Иначе, съвсем скоро въпросът ще бъде: Ако се организира конкурс за „мис“ пред Народния театър, победителката ще носи титлата „Мис Народен театър“ ли?

Дано през 2020-та културата, естетиката и красотата да започнат поне леко да възвръщат позициите си, а не така панически да отстъпват от живота ни.

Още от Мартин Димитров:

Мартин Димитров: Падината на мъката и долината на стабилността