Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с Волен Сидеров - български политик и журналист, лидер на крайнодясната националистическа партия „Атака“.
Г-н Сидеров, какво се случи на 10-ти ноември 1989 и как то беляза развитието на България през следващите 30 години?
На самия 10-и ноември имаше пленум на ЦК на БКП, която беше управляваща партия по Конституция, а Централният комитет избираше ръководството – председателя, главния секретар и политбюро. На пленума Тодор Живков си подаде оставката като генерален секретар на партията, в същото време той беше и председател на държавния съвет. Държавният съвет беше като горна камара на Парламента, създаден с Конституцията от 1971 г., а самият Тодор Живков беше фактически президент. Така че той е на държавна власт от 1971 г. до 1989 г. Трябва да уточним, че той е бил държавен глава 18 години, а не 30 или 45. Първи секретар на партията той стана 1956 г., но това все още не му даваше истинската власт в държавата. Оставката, която подаде на 10-и ноември е съгласувана с неговите колеги от политбюро. Има една снимка, на която той е с изненадана физиономия, тази изненада се дължи на това, че някои от неговите другари го предадоха и предложиха да бъде гласувано и неговото снемане като председател на държавния съвет (т.е като президент). Тогава Андрей Луканов, Петър Младенов, Димитър Станишев и Георги Атанасов видяха в това „своя час“ и решиха да го свалят от всички постове. Те предложиха и пленумът гласува. Всички бяха подготвени, че Живков подава оставка.
През лятото на 1989 г. по радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова прочете моя статия, която се казваше „Правова държава ли е България?“. Аз бях открил, че в Конституцията от 1971 г. липсва текст, в който да се казва как се сваля председателят на държавния съвет. Това беше абсурдно, означаваше, че този пост и тази конструкция (държавен съвет) беше създадена специално за Живков. Той беше и законодателен орган и одобряващ всички други закони. Авторитарното му управление не можеше да се отрече по никакъв начин. Но специално за него беше констуиран държавният съвет, а не съществуваше опция за освобождаване на председателя на държавния съвет. На 10-и ноември стана ясен този пропуск и той си подаде оставката.
Преди оставката на Живков нямаше народни вълнения. Всички снимки, които виждате от пълния площад, са цяла седмица след 10-и ноември. Натискът не идваше от тълпите, а от Съветското посолство. Тогава Горбачов, лидерът на Съветския съюз, вече беше уговорил с Буш Старши свалянето на държавници в Източния блок – Живков, Чаушеско, Ярузелски – тези, които ръководеха социалистическите държави и бяха сателити на Съвесткия съюз. Съдбата на Живков беше решена извън София. България никога не е била самостоятелна държава и сега не е. Самият Горбачов предаде собствената си страна като позволи тя да се разпадне и предизвика страданието на своите сънародници.
Октомври 1989 г. на входа на Южния парк: Тодор Гагалов, Владимир Левчев, Вероника Николова, Георги Спасов, Волен Сидеров; СНИМКА: Личен архив
На въпроса къде съм бил аз, когато разбрах за оставката на Живков… Аз работех в Националния литературен музей. Срещнах Ева Димчева, която работеше във в.„Труд“ тогава тя ми каза, че Живков е свален. Когато се върнах в музея казах на партийния секретар на учреждението „Честито, имате нов генерален секретар!“. Тя хукна да обяснява на колегите си, че нещо става. Всъщност хората в България бяха изненадани, че Живков вече не е първи. Всички се чудеха какво става и какво следва. Но не е имало никаква народна революция. Дисидентските органицации, в които членувах и аз, бяха съставени от 20-30 човека. По радио „Свободна Европа“ всяка вечер говореха Блага Димитрова, Марко Ганчев, Георги Мишев, Борис Христов, Желю Желев, хора, някои от които застанаха начело на държавата. Чрез тези интервюта и чрез насочени текстове до хората достигаше едно виртуално дисидентство. Хората, които минаваха за много смели, диктуваха мнението на обществото - те говореха за цензура, за липса на свобода на словото, но не направиха нищо след отпадането на тази цензура. Един Георги Мишев се е утвърдил като писател и сценарист по времето на социализма, но след това не се изяви. Марко Ганчев – също. Всички, които се оплакваха от цензура, бяха храненици на системта на Живков и в някакъв момент решиха, като недоволни деца, че това е диктатура… Писателите и хората на изкуството живееха много по-луксозно от останалите хора, но в един момент решиха, че им липсва свобода и се обявиха за дисиденти. От т.нар. „опозиция“, никой не беше ходил в затвор, задържан или дори не беше пострадал от режима. Самият Желев беше издигнат като основна фигура и веднага след 10-и ноември, беше извикан от Андрей Луканов, заедно с по-изявените интелектуалци - Петко Симеонов, Вагенщайн, Блага Димитрова. Те бяха събрани в жилището на Николай Хайтов, където след отстраняването на Тодор Живков, Младенов и Луканов си разпределяха властта. От двамата, които предадоха Живков, единият стана президент, а другият – премиер.
Първите големи митинги бяха на 18 ноември, а тълпите, които скандираха „Демокрация!“легитимираха хората, застанали отпред на трибуната – Желю Желев, Петко Симеонов, Едвин Сугарев, Вагенщайн, Любо Собаджиев, същите, които после формираха СДС на 7-и декември 1989 г. в конферентната зала на „Радисън“ и се обяви като политическа структура.
1990 Времето е наше, площад „Св. Ал. Невски”. На снимката Волен Сидеров и Милена Дакова; СНИМКА: Личен архив
Споменахте, че протестиращите са излезли на улицата седмица след оставката на Живков, платиха ли някаква цена осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Много хора платиха цена. Особено тези, които цял живот са работили и не познават друго освен трудов живот. Да, те не бяха добре платени в сравнение със Запада и много стоки липсваха, но имаха сигурност и липсваше този стрес, който днес побърква много хора. Имаше силно развита индустрия в България, като една голяма част от нея беше свързана със СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ), но тя беше модерна – химичекста индустрия, електрониката, четвърто поколение компютри, процесори, които произвеждахме в ДЗУ Стара Загора... „Балканкар“ беше една от четирите световни фирми, заедно с американската и японската компании. Имахме собствено производство на автобуси, мотоциклети и военна техника. Всичко това можеше да се запази и да се префасонира или в държавна, или в държавно-частна собственост и да носи приходи. Тези над милион българи бяха „изхвърлени зад борда“ при разрушаване на икономиката, като загубиха работата си.
Говорим за протестиращите… Те бяха излъгани, но и те носят вина за това. Лесно е да се каже, че тези, които бяха на трибуната не бяха с нужните качества и капацитет, за да станат държавници – нито Желю Желев, нито Петко Симеонов, след това и Филип Димитров. Те не мислеха за това, че с разрушаването на предприятията, стотици хиляди работници стават една маса от обедняващи хора. Вината на гореизброените е налице, но вина имат и българите, които не се бунтуваха срещу разрушаването. Защо не протестираха срещу това да им бутнат заводите? Защо не се бориха за своя хляб, за своето семейство, за своя живот? Това за мен е вината на тези милиони хора, които вече са безименни… Те, не само, че излязоха късно, когато режимът вече беше „отрязал главата си“, за да дойдат други малки алчни фигурки, а и не протестираха в правилна посока.
Една много коварна роля изиграха т.нар. независими сандикати. Аз съм един от основателите на „Подкрепа“, но напуснах веднага, когато осъзнах какво се случва – една бандитизация, започнаха да се окупират предприятия, да правят стачки и да се фалират заводи, след което да казват, че държавата е „лош стопанин“. По този начин бяха разрушени десетки предприятия. Основна роля имаха шпиц-комадите на „Подкрепа“, които са виновни за наличието на днешните олигарси. Тези, споменатите, които сега са в затворите, нямаше да бъдат олигарси и да направят милиони, ако това не беше допуснато от други, които днес са на свобода. Сбърканият модел е по вина на тези „лица на демокрацията“, които бяха носени на ръце от народа. Те останаха докрай едни объркани хора – единият социолог, другият философ, които не успяха да разберат живата реалност и това, че България можеше да бъде спасена като индустриална държава и да бъде на нивото на Австрия, Чехия, Словакия – тези, които сочим като успели. Защо са успели? Защото там не действаха по варварски начин. Да не говорим за 10-и ноември като за разочарование. Не, той не ни разочарова. Той беше част от геополитическата игра, при която старите държавници ги свалиха, някои от тях убиха с любезното съдействие на съветските и американските служби.
Сидеров като главен редактор на в. „Демокрация” и покойният президент Желю Желев;
СНИМКА: Личен архив
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-та? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок? (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия).
Ние, източните държави, които бяхме буфера между изтока и запада, увиснахме. Водим се, че сме в Европейския съюз и НАТО, но това не води до модернизация, до индустриализация, не води до забогатяване на населението. Чуждите инвеститори, с които властта се хвали, идват тук и експлоатират евтината работна ръка и носят печалбата вкъщи.
Това, което ни се случи след 10-и ноември, беше да ни колонизират и ограбват. И да, някой може да каже, че преди това сме работели за Съветския съюз, сега за запада. Ако сравним двете колонизации, тази за Съветския съюз беше по-изгодна за България. А свободата на словото – нима я има и сега?! Да, българинът получи свободата да пътува, но се превърна в работното животно на Европа, за да се стигне до там, че такива недоразумения като Макрон да се гаврят с нас и да кажат, че предпочитат африканци пред български „банди“.
Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-ти ноември? Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
Обществото е такова, каквото е, откакто съществува. Има добри и лоши хора, завистливи, независтливи, бедни и богати и това е било винаги. „Ново общество“ не може да се построи, нов човек – също. Това бяха псевдо-религиозни понятия, които по времето на комунизма се налагаха. Всеки, запознат с вярата ни, знае, че светът ще остане такъв до второто причастие. След това в Божиите виждания да стане такъв, какъвто Той реши, защото Той е съдържател на всичко видимо и невидимо. Хората, политици, държавници, не могат да изградят „ново общество“, единствено могат да се грижат да няма фрапиращи несправедливости, да не се погазва живота, да не се застрашават здравето и правата на хората. Това трябва да съблюдават. Да не покровителстват крадците, убийците и трафикантите, както става през последните 30 години, а да ги пресича. Това е работата на политиката, тя не може да направи човека нов, не може да създаде нова генетика, да построи общество. През последните години нямаме „ново общество“, напротив, имаме намален числен състав, намаляхме като население. Хората в активна възраст заминаха, за да работят за чужди икономики. Аз не ги оправдавам. Имах възможност многократно да напусна България, но останах. Чувам често да критикуват нашата общност от там без да имат това право. Чувството за българска принадлежност не е да ядеш лютеница, бяло сирене и да слушаш българска музика, не, дългът ти към Родината е да си тук и в най-лошите моменти.
Приключи ли Преходът за България след приемането ни в НАТО и ЕС?
Понятието „преход“ е много некоректно, измислено от политолозите. Преход се нарича, когато има ясно зададена цел. Никой не е казал каква е целта – да се влезе в НАТО и ЕС? Добре, влезли сме. Вече 15 години сме в НАТО, е… станахме ли по-богати и с по-добра отбранителна способност? Не. 12 години сме в Европейския съюз, как това подобри здравеопазването, намирането на работа? Ако това е била целта на т.нар. "преход", значи това е фалшива цел. НАТО отдавна трябваше да се саморазтури, тъй като беше създадена в противовес на Съветската система, но англо-американците се изхитриха. ЕС е в тежка криза, там предстоят още по-лоши години, защото проблемите се натрупват – миграция, финансови проблеми, Еврозоната всъщност е един риск, но за това не се говори. Евросъюзът не е решение на проблемите на една отделна държава. Тези 30 години не бяха „преход“, бяха по-скоро агонизиране. Тогава трябва да зададем въпросите: Искаме ли да има държава България? Искаме ли да има български народ? Искаме ли това, което сме опазили хилядолетия, да го има?
Споменахте създаването на СДС в началото. Има ли живи идеали партията днес?
Когато СДС се учреди през 1989 г. беше механичен сбор от най-различни дружества. При първите избори за Велико Народно събрание, СДС още не беше партия. Такава стана чак при Иван Костов. Целите не бяха ясни, тогавашните лидери и водачи на СДС не знаеха за какво да притискат БКП, какво да искат и как да преминат към един капиталистически вариант със социалистическия фундамент,който имаше и положителни черти – социални системи, здравеопазване, образование и т.н. В индустрията всичко, което можеше, трябваше да се преустрои и да стане акционерно. Загубихме способните хора в индустрията, а те бяха богатството, останалото е машинария, желязо. СДС нямаше ясни цели, порадва се на президентство, на присъствие във високата власт и след това завършиха живота си с алкохол или гузна съвест.
Още по темата:
Добави коментар