Датата 10 ноември 1989 г. сложи край на една епоха и постави началото на друга. С отстраняването на Тодор Живков от власт се вдига завесата на комунизма в България и води до мечтаните от мнозина демократични промени. В поредица от интервюта ТОПНОВИНИ потърси отговори на въпроси за събитията преди 30 години и последвалите процеси в нашата държава и общество. Представяме ви разговора с медийния експерт и бивш председател на СЕМ Георги Лозанов:
Какво се случи на 10-ти ноември 1989 и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
Случи се едно от най-важните събития на XX век – падането на комунизма, един от двата тоталитарни режима тогава. Комунизмът остава за дълго и става всекидневие, злото до голяма степен се банализира и влиза в стереотипите на хората и мисленето, така че освобождаването от комунизма се оказа труден процес. Тогава ни се струваше, че това става изведнъж само с отпадането на няколко члена от Конституцията, но комунизмът е в мисленето, в създадените връзки, структури, взаимоотношения. Дори в геополитически план е много по-трудно преодолим и България е най-изостаналата държава от другите бивши комунистически държави в Европа по този показател, а и не само.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Спомням си, че отидох в ‘‘Яйцето‘‘, прословутото място в Софийския университет. Там се бяха събрали много хора и течеше голям купон – хем бяха щастливи, хем изненадани. В последните 1-2 години се следеше какво става в Съветския съюз, имаше впечатления накъде отиват нещата, но дълбоко в себе си все не им се вярваше, че това наистина може да се случи. Падането на Тодор Живков се прие като един огромен политически обрат, който поколения наред бяха чакали.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Разбира се, че останаха излъгани. Преди 30 години усещането за демокрация беше много по-силно, отколкото днес. Тя никога не стига, тя е по-скоро желание да се подобри животът и това усилие е по-важно от резултата. В началото на Прехода хората имаха много по-голям мотив да се борят за демокрация, за свобода на словото, отколкото сега след 30 години, когато е паднала сянката на разочарованието от това, че не се случиха нещата, както ни се струваше в онези години.
Чуваме призиви за смяна на системата- наясно ли сме обаче каква система искаме?
Не, това нищо не значи. Това са празни думи. Ние живеем в представата на демокрация и по-добра система от тази няма. Смяна на системата бяха лозунгите от началото на Прехода, когато трябваше да се излезе от комунизма. Самата дума ‘‘преход‘‘ е едно алиби за това нищо да не извършиш – нито си в миналото, нито си стигнал там, накъдето си тръгнал, а стоиш в тази междина. Преходът се превърна в една утеха за това, че от нас не зависи нищо.
Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
В началото на Прехода се очакваше, че интелигенцията и като цяло образованите хора ще бъдат двигателите на процесите. Този период траеше около 3 години. След това се оказа, че съвсем други хора, които изпълзяха от спортните съблекални и ъндърграунда започнаха да диктуват правилата. Не може да се говори, че има само отделни следи на комунизма. Посткомунизмът е дълбоко свързан с комунизма и се оказа, че тази връзка ще предопределя съдбата и на следващите поколения, а не само на тези, които са живели през комунизма.
Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
Идеята, че през комунизма е имало равенство, е пропагандна. Имаше друг вид неравенства в границите на една непазарна икономика. Сега има неравенства, които са по-видими и по-свързани с реалното участие и действие в социалния живот. Преди до голяма степен реализацията на човека зависеше от връзките му с политическата партия. Във всяко предприятие имаше бюро, където се събираха партийците и решаваха съдбата на непартийците. Частично това е запазено и до днес.
От началото на Прехода са управлявали 18 правителства, доста от тях „яхват“ вълната на недоволството и отричат предишните. Докога така?
Не мисля, че това някога ще спре. Това е естествен процес. Лошото е, че политическата диктатура взаимно се пази, независимо от това, че демонстрира партийни различия. Независимо какво говори всяко следващо правителство за предишното, от това нищо не следва.
Какво постигнахме и какво пропуснахме в развитието на България като демократична държава с отворена пазарна икономика?
Това, което все още не се постига, е самата демокрация, защото тя е ценностна ориентация. Тя не е нито само процедура, нито само политика, нито само пазар или нещо друго. Тя е един тип норма. Демокрацията е вътрешна система от правила, които стават твоя същност. Точно това не се е случило и продължаваме да го наричаме самоуспокоително ‘‘Преход‘‘.
Как оценявате ролята на медиите- в годините след 89-та и днес? Колко свободно е словото?
Свободата на словото, свързана с това да можеш да си кажеш мнението, е несравнима спрямо комунизма, когато имаше цензура и всички мнения можеха да бъдат допуснати само ако отговаряха на критериите на официалната идеология. Едно от големите достижения сега е, че всяко мнение може да бъде изказано и да намери подкрепа. Ние нямаме проблем със свободата на словото, а имаме проблем с независимостта на медиите. На територията на свободното слово всеки се появява според собствените си разбирания и зависимости, които карат медиите да създават фалшиви новини, фалшиви картини на света, да настояват за едно или друго, което не е в полза на обществото, а на даден частен интерес.
Ако 20-годишния ви син или внук (млад човек) ви попита какво е Прехода, как бихте отговорили?
Преходът е травмата от една илюзия. Илюзията, че комунизмът може да си отиде с митинг, с лозунги и свалянето на един диктатор. Тази илюзия вече 30 години я преживяваме като травма.
Още по темата:
Добави коментар